Free Call 0886 30 87 18

ДВЕ СТУДИИ ПО АНАЛИТИЧНА ПСИХОЛОГИЯ

28.00лв.

Автор: К. Г. Юнг
Издателство: Леге Артис
ISBN: 978-619-7516-11-1
Дата на издаване: 10.12.2019 г.
Корица: твърда
Височина: 240 мм
Широчина: 175 мм
Страници: 294
Тегло: 210 г

Описание

Настоящото издание съдържа текста от седми том от Събраните съчинения на К. Г. Юнг, по-точно двете студии За психологията на несъзнаваното и Отношенията на Аза и несъзнаваното. Тези трудове водят началото си от предишни научни статии, където вече се открояват основополагащите идеи, важни за изграждане на цялостното творчество на Юнг. И в двете научни работи трудната материя е представена по възможно най-достъпен начин и така става разбираема за една по-широка читателска публика.
В първата, За психологията на несъзнаваното, Юнг се занимава в критичен аспект с различните схващания на Фройд и Адлер за несъзнаваното и прави първото въведение към своята психология на несъзнаваното, която бива онагледена с архетипен материал от сънищата. Студията предизвиква жив интерес при излизането си през 1912 г.
На втория труд – Отношенията на Аза и несъзнаваното, публикуван в тази си форма за първи път през 1928 г., се придава особено значение в делото на Юнг, защото той представя в сбита форма най-важните идеи на автора.
Предишните версии на двата труда са интересни от историческа гледна точка – още там се откриват първите формулировки на основните понятия на аналитичната психология като „лично и колективно несъзнавано“, „архетип“, „персона“, „Анимус и Анима“, както и наченките на теорията за психологическите типове. Благодарение на публикуването и на тези по-ранни версии, представляващи първите стъпки в един работен процес, продължил десетилетия, на читателите се предоставя възможността да проследят развитието на идеите на Юнг.
„Психологията на отделния човек съответства на психологията на нациите… Само промяната на нагласата на отделната личност ще бъде началото на промяна в психологията на нацията. Големите проблеми на човечеството никога не са били решавани чрез валидни за всички закони, а винаги само благодарение на обновяване на нагласата на отделния човек. Ако някога е имало период, когато себеосъзнаването е било неотменна необходимост и единствено правилната стъпка, то това е нашата сегашна епоха на бедствия.“ К. Г. Юнг, 1916 г.
–––––––-
Цитати:
Интересът към проблемите на човешката душа е много жив сред по-широк кръг читатели, отколкото бях очаквал. Причината за този интерес ни най-малко не бива да се търси само в дълбокия потрес, причинен на съзнанието ни от факта на световната война. Видът на тази катастрофа хвърля човека в осъзнаването на неговото тотално безсилие спрямо самия себе си; това насочва вниманието му навътре, и тъй като всичко се клати, той търси нещо, което да му осигури душевно равновесие. Все още доста хора го търсят навън; едни вярват в илюзията за победителя и за победната мощ, други в договори и закони, а пък трети – в сриването на съществуващия ред. Но има и малцина, които търсят навътре, в собствената цялостна личност (Selbst), и неколцина все още си поставят въпроса, дали в края на краищата най-добрият начин да послужиш на обществото няма да се окаже това, всеки да започне от себе си и да изпробва само и единствено на собствен гръб и в собствената си вътрешна държава онова премахване на досегашния ред, онези закони и победи, които пропагандира навсякъде по улиците, вместо да изисква от околните те да извършат това против волята си.

Психологията на отделния човек съответства на психологията на нациите. Онова, което правят нациите, го прави всеки отделен индивид, а докато го правят отделните хора, ще го правят и нациите.
Само промяната на нагласата на отделната личност ще бъде началото на промяна в психологията на нацията. Големите проблеми на човечеството никога не са били решавани чрез валидни за всички закони, а винаги само благодарение на обновяване на нагласата на отделния човек. Ако някога е имало период, когато себеосъзнаването е било неотменна необходимост и единствено правилната стъпка, то това е нашата сегашна епоха на бедствия.
Себеосъзнаването на отделния човек, връщането на всеки един към основата на човешката същност, към собствената му същност и към нейната индивидуална и социална детерминираност е началото на изцелението на слепотата, управляваща света в настоящия момент.
Симптоматологията на хистерията изобилства от анатомични невъзможности.
Липсата на единство със самия себе си е белег на цивилизования човек изобщо. Невротикът е само един специален случай на човека, който няма единство със себе си, а всъщност той би следвало да обединява природата и културата.
Без да го съзнава, невротикът взема участие в доминиращите течения на епохата си и ги изобразява като личен конфликт.
Неврозата е най-дълбоко свързана с проблема на епохата и всъщност представлява неуспешен опит на индивида да реши в самия себе си общия проблем. Неврозата е конфликт със самия себе си. Причината за него при повечето хора е, че съзнанието би искало да се придържа към своя морален идеал, но несъзнаваното се стреми към своя (в съвременен смисъл) неморален идеал, който съзнанието не желае да признае.
За съня може да се каже, че отхвърленият от строителите камък се е превърнал в крайъгълен. Сънят – този мимолетен и невзрачен продукт на душата ни, едва в съвремието ни е подложен на такова тотално пренебрегване. По-рано е бил ценен като предвестник на съдбата, като предупредител и утешител, като посланик на боговете. Днес го използваме като вестоносец на несъзнаваното; той трябва да ни издаде тайните, оставащи скрити за съзнанието, и го прави с удивителна изчерпателност.
В невротичния живее душата на едно дете, трудно понасящо съзнателните ограничения, чийто смисъл не проумява. То всъщност се опитва да възприеме морала, обаче по такъв начин попада в разногласие със себе си – от една страна, иска да потисне себе си, а от друга – да се освободи, и тази борба се нарича невроза.
Малко вярва човек в ефективността на съвременните морални принципи. Даваме си вид, че уж само проповядваният морал възпира хората от разюзданост; един по-действен регулиращ фактор обаче е неволята, поставяща границите за реалност, които са доста по-убедителни от всички морални принципи.
Моралът не се натрапва от отвън – в края на краищата човек го има а priori в себе си; не законът, а моралната същност е онова, без което съвместният живот на едно човешко сдружение би бил невъзможен. Затова морал се среща във всички степени на сдружаване. Той е една инстинктивна норма на поведение, внасяща ред и в колективния живот на едно стадо животни. Моралните закони обаче важат само в рамките на дадена човешка група, живееща заедно. Извън нея те престават да действат. Извън границите ѝ вместо тях важи древната истина: „Homo homini lupus” (Човек за човека е вълк).
Триумфът над природата се заплаща скъпо. Тя няма нужда от принципни обяснения, а от толерантност и мъдра мярка.
Добродетелността нерядко служи за изтръгване на признание от страна на другите.
Няма по-ефикасно средство от неврозата, за да тиранизираш цялата къща. Именно сърдечни пристъпи, пристъпи на задушаване, спазми от всякакъв род постигат невероятно голямо въздействие, непостижимо по друг начин. Отприщват се потоци от състрадание, върховен страх на предано загрижените родители, тичане насам-натам на домашната прислуга, звънене на телефони, бързащи към дома лекари, тежки диагнози, подробни прегледи, продължителни лечения, значителни разходи, а сред целия този шум си лежи невинно страдащият, комуто на всичкото отгоре са безкрайно благодарни, че е издържал геройски „спазмите”.
Логичният антипод на любовта е омразата, или на Ерос – Фобос (страхът); от психологическа гледна точка обаче това е волята за власт.
Където цари любовта, там няма воля за власт, а където властта е доминираща, там любовта липсва. Едното е сянката на другото.
Животът се запалва само от противоположностите.
Понятието за бога всъщност е просто една необходима психологическа функция с ирационално естество, която изобщо няма нищо общо с въпроса за съществуването на бог. Човешкият интелект никога не ще може да даде отговор на този въпрос, още по-малко – да даде каквото и да било доказателство за съществуването му.
Смятам за по-мъдро да признаем съзнателно идеята за бог; тъй като в противен случай нещо друго ще се превърне в божество, по правило нещо доста незадоволително и елементарно, каквото едно „просветено” съзнание е способно да измъдри.
Не трябва да се идентифицираме със самия разум; понеже човекът не е само разумен и не може да бъде, и никога няма да бъде. Това би трябвало да си отбележат всички корифеи на културата. Ирационалното не трябва и не може да бъде изкоренено. Боговете не могат и не бива да умират.
Нашата задача при един млад човек е различна от тази при някой застаряващ. При първия е достатъчно да разчистим всички пречки, затрудняващи разгръщането и възхода му; при последния обаче трябва да насърчим всичко, което е в подкрепа на заника.
Голямо заблуждение е да се смята, че смисълът на живота се изчерпва с младостта и периода на разгръщане на силите.
Следобедът на човешкия живот е също толкова смислен, колкото и предобедът; само че смисълът и намеренията му са съвсем други.
Онова, което младостта е намирала и е трябвало да намери навън, човекът на възраст трябва да намери вътре в себе си.
В древна Гърция, както и в други първобитни общности, хомосексуалността и възпитанието са били, тъй да се каже, идентични. В този аспект хомосексуалността на младежката възраст, макар и погрешно разбирана, всъщност е не по-малко целесъобразна потребност от мъж… Един незрял мъж има пълното право да се бои от жените, защото неговите връзки с тях по принцип завършват неуспешно… Смисълът на хомосексуалността, а именно – въвеждането в света на порасналия мъж.
Хармоничен поток на изложението може да се очаква само там, където човек пише за неща, които вече знае. Когато обаче, тласкан от необходимостта да помагаш и да лекуваш, търсиш пътища, тогава трябва да говориш и за онези неща, които всъщност още не знаеш.
Не критиката на отделния съвременник ще решава, а бъдещите времена ще имат думата за истината и заблудата на новооткритото. Има неща, които днес все още не са верни, и може би и не бива да са истина, но навярно утре ще са. Така че нека всеки, за когото това е съдба, да върви по своя собствен път, уповавайки се само на надеждата и с отворените очи на осъзнаващия своята самотност и опасността на нейните пропасти.